Биология (8клас) - Тема № 5: Вътрешна течна среда. Свойства на кръвната плазма, кръвообращение и лимфообращение

Тема № 5

Вътрешна течна среда. Свойства на

кръвната плазма, кръвообращение и лимфообращение

Човешкият организъм е отворена система, която непрекъснато извършва обмяна на вещества и енергия с околната среда. Въпреки промените на околната среда в човешкото тяло се поддържа относително постоянство (хомеостаза[1]) на вътрешните условия, при които функционира човешкият организъм.

Основното значение за поддържането на хомеостазата в организма има неговата вътрешна течна среда. Тя е образувана от кръвта, лимфата и тъканната течност.

Кръвта се състои от кръвна плазма – течна част, и кръвни клетки – червени кръвни клетки (еритроцити), бели кръвни клетки (левкоцити) и кръвни плочици (тромбоцити).

Лимфата е течност, близка по състав до кръвта, но по-богата на мазнини и 3-4 пъти по-бедна на белтъци. В нея има клетки лимфоцити (вид левкоцити).

Тъканната течност осигурява връзката на кръвта с клетките. Получава се в следствие на филтрирането на кръвната плазма през тънките стени на капилярите и се намира в междуклетъчните пространства. Тъканната течност има основно значение при обмяната на веществата между кръвта и клетките. Тя може да се наблюдава при одраскване на кожата като прозрачни, бледожълтеникави капчици, както и в мехурите при изгаряне.

Кръвната плазма представлява жълтеникава прозрачна течност. Тя съставлява около 55% от кръвта и съдържа 90-92% вода, 8% органични вещества – главно белтъци, аминокиселини, глюкоза, мазнини, витамини, хормони и други, и 0.9% минерални соли. Поддържането на постоянния състав на кръвната плазма е от жизнено важно значение. Промяната в концентрацията на солите, глюкозата и др. води до нарушения в структурата и функцията на кръвните клетки.

Кръвосъсирването е важна защитна реакция на организма, която при наранявания предпазва от кръвозагуби и от навлизане на болестотворни микроорганизми. Ако кръвта не притежава способността да се съсирва, дори незначителни наранявания могат да бъдат смъртоносни.

Съсирването е сложен физиологичен процес. В основата му стои превръщането на белтъка на кръвната плазма фибриноген от разтворима в неразтворима нишковидна форма, наречена фибрин. Фибринът образува мрежа, в която попадат кръвни клетки и се формира пихтиеста маса – съсирек. В този процес участват калциеви йони и други фактори. Съсирекът запушва наранения кръвоносен съд и спира кръвотечението. Кръвосъсирване настъпва при увреждане на стената на кръвоносните съдове и допир на кръвта с въздуха. В организма на човека се образуват непрекъснато вещества, които при нормални условия не позволяват на кръвта да се съсирва в кръвоносните съдове.

Кръвната плазма, лишена от фибриноген, се нарича кръвен серум, който за разлика от кръвната плазма не може да се съсирва.

При движението си в организма кръвта преминава сложен път – по големия и малкия кръг на кръвообращение.

Големият кръг на кръвообращение обхваща цялото тяло – започва от лявата камера и аортата и завършва с двете кухи вени (горна и долна), които се вливат в дясното предсърдие.

Малкият кръг на кръвообращение е свързан с обмяната на О₂ и СО₂ в белите дробове – започва от дясната камера и белодробната артерия и завършва с белодробните вени, които се вливат в лявото предсърдие.

Бъбреците, мозъкът и сърцето са най-добре кръвоснабдените органи, тъй като се нуждаят от голямо количество енергия (О₂ и хранителни вещества) за извършването на техните функции.

При човек в покой около половината кръв се намира в кръвните депа – слезката (далака), черния дроб, кожата и белите дробове. Тази кръв при нужда се включва в кръвообращението.

Черният дроб има значение и за пречистването на кръвта от вредните вещества. Кръвта, идваща от храносмилателната система, преди да се влее в долната куха вена, преминава през неговата „порта” – портната вена.

Налягането, което кръвта оказва върху стените на кръвоносните съдове, се нарича кръвно налягане. То е най-високо в аортата и постепенно намалява в артериите, капилярите и вените, където е най-ниско. Кръвта се движи в кръвоносните съдове от място с по-високо налягане към място с по-ниско налягане. Кръвното налягане зависи от работата на сърцето и от съпротивлението на кръвоносните съдове.

Сърцето като помпа непрекъснато изтласква кръв в аортата и белодробната артерия. Съпротивлението на кръвоносните съдове (артериите) се променя при съкращение и отпускане на мускулния им слой, защото те се стесняват и разширяват. Колкото по-активно работи сърцето и колкото по-тесни са артериите вследствие съкращаването на мускулния слой (по-високо съпротивление), толкова по-високо е кръвното налягане.

Налягането в големите артерии се променя в съответствие със сърдечната дейност и затова те пулсират. То е най-високо по време на систола[2] – 120 mm Hg, а най-ниско – по време на диастола[3] – 80 mm Hg (при здрав човек на средна възраст и в покой). Кръвното налягане се повишава от физически натоварвания, при емоционални състояния и др.

Вените не пулсират. Движението на кръвта в тях не се влияе от съкращението на скелетните мускули. Активните движения на тялото подпомагат движението на кръвта във вените, а обездвижването го забавя. Движението се подпомага и от венозните клапи.

Кръвообращението се регулира според нуждите на организма – чрез рефлекси под влияние на нервни импулси от централната нервна система и чрез хормони, които носи кръвта. Така се променя сърдечната дейност, а съкращението на мускулите в артериалната стена може да се увеличи или да се намали.

Лимфата се образува от тъканната течност, която е филтрат от кръвната плазма. Основната функция на лимфата е да отстрани от междуклетъчното пространство вещества, които не могат да попаднат в кръвоносните капиляри. Лимфата се събира в лимфни капиляри, с които са пронизани всички тъкани. Тя бавно се придвижва в по-големи лимфни съдове и се излива в горната куха вена. Така лимфата попада в кръвта.

---

[1] хомеостаза: при по-висшите животни, установяване на постоянство на вътрешната среда независимо от околната среда

[2] сùстола – фазата на съкращение време на сърдечния цикъл

[3] диàстола – ритмично отпускане и разширяване на сърдечната кухина и особено на сърдечните камери