понеделник, 3 декември 2012 г.

Биология (8клас) - Тема № 5: Вътрешна течна среда. Свойства на кръвната плазма, кръвообращение и лимфообращение



Вътрешна течна среда. Свойства на
кръвната плазма, кръвообращение и лимфообращение

Човешкият организъм е отворена система, която непрекъснато извършва обмяна на вещества и енергия с околната среда. Въпреки промените на околната среда в човешкото тяло се поддържа относително постоянство (хомеостаза[1]) на вътрешните условия, при които функционира човешкият организъм.
Основното значение за поддържането на хомеостазата в организма има неговата вътрешна течна среда. Тя е образувана от кръвта, лимфата и тъканната течност.
Кръвта се състои от кръвна плазма – течна част, и кръвни клетки – червени кръвни клетки (еритроцити), бели кръвни клетки (левкоцити) и кръвни плочици (тромбоцити).
Лимфата е течност, близка по състав до кръвта, но по-богата на мазнини и 3-4 пъти по-бедна на белтъци. В нея има клетки лимфоцити (вид левкоцити).
Тъканната течност осигурява връзката на кръвта с клетките. Получава се в следствие на филтрирането на кръвната плазма през тънките стени на капилярите и се намира в междуклетъчните пространства. Тъканната течност има основно значение при обмяната на веществата между кръвта и клетките. Тя може да се наблюдава при одраскване на кожата като прозрачни, бледожълтеникави капчици, както и в мехурите при изгаряне.
Кръвната плазма представлява жълтеникава прозрачна течност. Тя съставлява около 55% от кръвта и съдържа 90-92% вода, 8% органични вещества – главно белтъци, аминокиселини, глюкоза, мазнини, витамини, хормони и други, и 0.9% минерални соли. Поддържането на постоянния състав на кръвната плазма е от жизнено важно значение. Промяната в концентрацията на солите, глюкозата и др. води до нарушения в структурата и функцията на кръвните клетки.
Кръвосъсирването е важна защитна реакция на организма, която при наранявания предпазва от кръвозагуби и от навлизане на болестотворни микроорганизми. Ако кръвта не притежава способността да се съсирва, дори незначителни наранявания могат да бъдат смъртоносни.
Съсирването е сложен физиологичен процес. В основата му стои превръщането на белтъка на кръвната плазма фибриноген от разтворима в неразтворима нишковидна форма, наречена фибрин. Фибринът образува мрежа, в която попадат кръвни клетки и се формира пихтиеста маса – съсирек. В този процес участват калциеви йони и други фактори. Съсирекът запушва наранения кръвоносен съд и спира кръвотечението. Кръвосъсирване настъпва при увреждане на стената на кръвоносните съдове и допир на кръвта с въздуха. В организма на човека се образуват непрекъснато вещества, които при нормални условия не позволяват на кръвта да се съсирва в кръвоносните съдове.
Кръвната плазма, лишена от фибриноген, се нарича кръвен серум, който за разлика от кръвната плазма не може да се съсирва.
При движението си в организма кръвта преминава сложен път – по големия и малкия кръг на кръвообращение.
Големият кръг на кръвообращение обхваща цялото тяло – започва от лявата камера и аортата и завършва с двете кухи вени (горна и долна), които се вливат в дясното предсърдие.
Малкият кръг на кръвообращение е свързан с обмяната на О2 и СО2 в белите дробове – започва от дясната камера и белодробната артерия и завършва с белодробните вени, които се вливат в лявото предсърдие.
Бъбреците, мозъкът и сърцето са най-добре кръвоснабдените органи, тъй като се нуждаят от голямо количество енергия (О2 и хранителни вещества) за извършването на техните функции.
При човек в покой около половината кръв се намира в кръвните депа – слезката (далака), черния дроб, кожата и белите дробове. Тази кръв при нужда се включва в кръвообращението.
Черният дроб има значение и за пречистването на кръвта от вредните вещества. Кръвта, идваща от храносмилателната система, преди да се влее в долната куха вена, преминава през неговата „порта” – портната вена.
Налягането, което кръвта оказва върху стените на кръвоносните съдове, се нарича кръвно налягане. То е най-високо в аортата и постепенно намалява в артериите, капилярите и вените, където е най-ниско. Кръвта се движи в кръвоносните съдове от място с по-високо налягане към място с по-ниско налягане. Кръвното налягане зависи от работата на сърцето и от съпротивлението на кръвоносните съдове.
Сърцето като помпа непрекъснато изтласква кръв в аортата и белодробната артерия. Съпротивлението на кръвоносните съдове (артериите) се променя при съкращение и отпускане на мускулния им слой, защото те се стесняват и разширяват. Колкото по-активно работи сърцето и колкото по-тесни са артериите вследствие съкращаването на мускулния слой (по-високо съпротивление), толкова по-високо е кръвното налягане.
Налягането в големите артерии се променя в съответствие със сърдечната дейност и затова те пулсират. То е най-високо по време на систола[2] – 120 mm Hg, а най-ниско – по време на диастола[3] – 80 mm Hg (при здрав човек на средна възраст и в покой). Кръвното налягане се повишава от физически натоварвания, при емоционални състояния и др.
Вените не пулсират. Движението на кръвта в тях не се влияе от съкращението на скелетните мускули. Активните движения на тялото подпомагат движението на кръвта във вените, а обездвижването го забавя. Движението се подпомага и от венозните клапи.
Кръвообращението се регулира според нуждите на организма – чрез рефлекси под влияние на нервни импулси от централната нервна система и чрез хормони, които носи кръвта. Така се променя сърдечната дейност, а съкращението на мускулите в артериалната стена може да се увеличи или да се намали.
Лимфата се образува от тъканната течност, която е филтрат от кръвната плазма. Основната функция на лимфата е да отстрани от междуклетъчното пространство вещества, които не могат да попаднат в кръвоносните капиляри. Лимфата се събира в лимфни капиляри, с които са пронизани всички тъкани. Тя бавно се придвижва в по-големи лимфни съдове и се излива в горната куха вена. Така лимфата попада в кръвта.


[1] хомеостаза: при по-висшите животни, установяване на постоянство на вътрешната среда независимо от околната среда
[2] сùстола – фазата на съкращение време на сърдечния цикъл
[3] диàстола – ритмично отпускане и разширяване на сърдечната кухина и особено на сърдечните камери



Биология (8 клас) - Тема №4: Мускули



Тема №4
Мускули

Активната част на опорно-двигателната система е изградена от скелетните мускули. Те са прикрепени към костите и могат да се съкращават, в резултат на което се извършва движение на тялото или само на части от него. Човешкото тяло има повече от 500 мускула.
Мускулът се състои от тяло и сухожилия. Тялото му е изградено от напречно набраздени мускулни клетки (мускулни влакна). Те са подредени в снопчета, които са обвити от съединителна тъкан. Така групираните мускулни снопчета изграждат мускулното тяло, което също е обвито от съединителна тъкан.
В мускулите навлизат множество кръвоносни съдове и нерви, които провеждат нервни импулси до всяка тяхна клетка.
Сухожилията са изградени от плътно подредени колагенови влакна от съединителна тъкан. Те са много здрави и не се разтягат. Чрез тях мускулът се залавя за костите.
Форма на мускулите. Мускулите имат различна форма. Според начина на подреждане на влакната мускулите могат да бъдат вретеновидни, плоски, триъгълни, четириъгълни, перести, пръстеновидни.
Действие на мускулите. Действието на мускулите върху костите се осъществява на принципа на лостовете. Съкращаването им предизвиква сгъване, разгъване, привеждане, отвеждане, завъртане в съответните стави. В случаите, когато два или повече мускула извършват еднакво действие, те се наричат синергисти. Когато мускули извършват противоположни действие – например, единият сгъва, а другият разгъва, се наричат антагонисти.
В зависимост от разположението им в тялото скелетните мускули се разделят на мускули на главата, на шията, на гръдния кош, на корема, на гърба, и на крайниците.
Мускули на главата. Те са две групи: мимически и дъвкателни.
Мимическите с единия си край се залавят за кост, а с другия – за кожата. Така при съкращения те притеглят кожата и променят израза на лицето (мимиката): изразява радост, смях, печал, строгост. Мимическите мускули са групирани предимно около очите, носа и устата.
Дъвкателните мускули са 4 чифта. При тяхното действие се отваря и затваря устата, като се стрива храната между зъбните редици. Както мимическите, така и дъвкателните мускули вземат участие в осъществяването на говора.
Мускулите на шията са няколко групи. Чрез тях се извършва движението на шията и главата.
Мускули на туловището. Те се разделят на гръбни, гръдни и коремни.
Гръбните се делят на повърхностни и дълбоки. Повърхностните са трапецовидният мускул, широкият гръбен мускул и други по-малки мускули. Дълбоките мускули се намират под повърхностните  и се разполагат от двете страни на гръбначния стълб. Чрез тяхното действие туловището се наклонява назад и встрани и се завърта.
Гръдните мускули се делят на мускули, които принадлежат към горния крайник , и на собствени мускули на гръдната стена. Например, големият гръден мускул се намира повърхностно отпред в горната част на гръдния кош. Той взема участие в движенията на горния крайник. Към собствените мускули на гръдната стена принадлежат междуребрените мускули, които участват в извършването на дихателните движения. Диафрагмата е широк, плосък мускул, който разделя гръдната и коремната кухина. Тя взема участие в дихателните движения.
Коремните мускули са широки и плоски. Те се простират между гръдния кош и тазовите кости. По този начин заграждат коремната кухина. Със съкращението си те спомагат за наклоняване на тялото напред и надолу, за дихателните движения, а също така допринасят за поддържане на положението на коремните органи. С тяхна помощ се изпразват пикочният мехур, правото черво и матката по време на раждането.
Мускули на крайниците.
Мускулите на горния крайник се разделят на мускули на раменния пояс, на мишницата, на предмишницата  на ръката. От тези на раменния пояс най-голям е делтовидният мускул, който участва в движенията на раменната става и дава форма на рамото. По предната повърхност на мишницата се разполага двуглавият мишничен мускул, а по задната повърхност – триглавият мишничен мускул. Първият сгъва в лакътната става, а вторият – разгъва. В предмишницата има множество мускули, разделени в три групи. Те участват в движенията на предмишницата и ръката, включително и на пръстите. Мускулите на ръката осъществяват сложните движения на пръстите.
Мускулите на долния крайник са значително по-масивни от тези на горния. Те се делят на мускули около тазобедрената става, на бедрото, на подбедрицата и на ходилото.
Големият седалищен мускул разгъва бедрото в тазобедрената става и спомага за изправения стоеж на човека. В предната част на бедрото се намира четириглавият бедрен мускул, който разгъва подбедрицата в колянната става. Мускулите по вътрешната повърхност на бедрото го привеждат към другия крайник. Повърхностно, отзад на подбедрицата се намира триглавият мускул, който с дългото и здраво ахилесовото сухожилие се залавя за петата. Той е основен мускул при ходене, бягане и скачане. Мускулите на ходилото участват в движението на пръстите и поддържат свода на ходилото.

Чрез скелетните мускули, които са активната част на опорно-двигателната система, се осъществява движението на тялото и на неговите части. За да се извърши движение или да се изразят чувства посредством мимика и жестове, мускулите се съкращават. Съкращението на скелетните мускули се извършва под волев контрол. Те никога не се отпускат напълно – дори и да няма движение, са слабо съкратени. Това състояние се нарича мускулен тонус. Мускулите винаги са готови да извършват бързо съкращение. При него те отделят топлина, с която вземат участие в регулирането на телесната температура.
Физиологични свойства.  Основните физиологични свойства на мускулите (на мускулните клетки) са възбудимост, проводимост и съкратимост.
Възбудимостта е свойството на мускулните клетки да преминават от покой във възбудено състояние – в тях да възникват импулси в резултат на дразнене.
Възбуждането на мускулните клетки в организма се причинява от дразнител – нервни импулси, провеждани по нервно влакно. От края на нервното влакно в междуклетъчен контакт (синапс) се отделя вещество посредник (медиатор), което достига до мускулната клетка и поражда по мембраната й импулси. Така я възбужда. От синапса възбуждането се провежда по мембраната на цялата мускулна клетка и предизвиква съкращението й (фигура 1 – устройство на синапс).


Проводимостта е свойството на мускулните клетки да провеждат по мембраната си възбуждане (импулси).
Съкратимостта е свойството на мускулните клетки да се съкращават (да се скъсяват) при дразнене.
Съкращението на всяка клетка на скелетните мускули се дължи на скъсяването на множество специални съкратителни нишки, които тя съдържа. За извършването на този процес е необходима енергия. Когато дразнителят престане да действа, мускулът се отпуска и възстановява дължината си. Това се дължи на еластичността му.
Скелетните мускули извършват два вида съкращения. При едни мускулът повдига или премества определен товар, при което дължината му намалява – мускулът се скъсява. При други мускулът е принуден да повдигне или премести непосилен товар. В такъв случай в резултат на съкращението се увеличава напрежението на мускула, без да се променя неговата дължина. Такива съкращения се извършват например при поддържането на определена поза на тялото.
Силна на мускула. Тя зависи от броя на мускулните клетки в мускула и от тяхното подреждане. Колкото повече и по-дебели мускулни клетки има един мускул, толкова по-голяма е неговата сила. Тя може да се повиши чрез физическа тренировка. Мускулите пренасят силата си върху костите на скелета чрез сухожилията.
Работа на мускула. При повдигане или преместване на товар, мускулите се съкращават и извършват работа.
При продължителна работа възможността на мускула за съкращение започва да намалява – настъпва мускулна умора. Това се дължи на намаляване на енергийните му запаси и на натрупване в клетките на млечна киселина (вещество на умората). Тези промени в скелетните мускули водят до физическа умора на целия организъм. След почивка енергийните запаси се възстановяват и чрез кръвта се премахва млечната киселина. Колкото по-кратко е времето за работа на мускула, толкова по-големи са неговите възможности за съкращение.
При много продължителна дейност на мускулите настъпват болезнени мускулни спазми (съкращения). В този случай се чувства болка при движение и при натиск върху мускула. Те преминават, след като се премахне млечната киселина от мускула.

Биология (8 клас) - Тема №3: Опорно-двигателна система. Кости и стави на гръбначния стълб, гръдния кош и крайниците.



Тема №3
Опорно-двигателна система. Кости и стави
на гръбначния стълб, гръдния кош и крайниците

Костите на туловището изграждат гръбначния стълб и гръдния кош.
Гръбначният стълб е стабилен, полуподвижен орган, който се състои от 24 прешлена (7 шийни, 12 гръдни и 5 поясни), кръстцова и опашна кост. Те оформят 5 отдела на гръбначния стълб: шиен, гръден, поясен, кръстцов и опашен.
Прешленът се състои от тяло, дъга, два напречни израстъка и един бодилест израстък. Тялото и дъгата изграждат отвор.
Отворите на всички прешлени образуват гръбначния канал, в който се намира гръбначния мозък.
Първият шиен прешлен се нарича атлас. Той е свързан чрез две стави с тилната кост на черепа. Гръдните прешлени са по-масивни от шийните и осигуряват стабилна опора на гръдния кош. На техните тела и на напречните израстъци има ставни повърхности за свързване с ребрата. Поясните прешлени са най-масивни. Шийните, гръдните и поясните прешлени са свързани помежду си със стави, връзки и междупрешленови дискове.
Кръстцовата кост участва в изграждането  на таза. Странично има ставна повърхност за свързване с тазовите кости. Опашната кост е образувана от сливането на няколко недоразвити прешлена.
Гръбначният стълб има няколко кривини, които при възрастните хора му предават формата на двойно S.
В шийния и поясния отдел той е изпъкнал напред, а в гръдния – назад.  Тази форма му дава възможност да пружинира при натоварване. Така се предпазват от сътресения главата и туловището. Гръбначният стълб е сравнително гъвкав. Най-подвижен е шийният отдел, след това поясният и най-малко гръдният.
Гръден кош. Изграден е от 12 чифта ребра, гръдната кост и гръдната част на гръбначния стълб. Ребрата са плоски кости, които отпред завършват с ребрен хрущял. Те се залавят ставно за съответните прешлени, а хрущялната им част – посредством става за гръдната кост. Поради ставното залавяне на ребрата за гръбначния стълб и гръдната кост при извършване на дихателни движения те се повдигат напред и в страни заедно с гръдната кост. Гръдната кост е плоска.
Гръдният кош затваря гръдната кухина, в която са разположени вътрешните органи сърце, хранопровод, бял дроб, трахея и кръвоносни съдове.
По форма гръдният кош прилича на пресечен кух конус. Горният му отвор е по-малък от долния.
Горен крайник. Той се състои от рамо, мишница, предмишница, китка и ръка. Костите на горния крайник са сравнително леки, което позволява да се извършват различни движения и дейности. Според разположението си те се делят на кости на раменния пояс и кости на свободния горен крайник.
Раменният пояс се състои от две чифтни кости: лопатка и ключица. Лопатката е триъгълна плоска кост, която ставно се свързва с ключицата и раменната кост. Ключицата е дълбока кост с S –овидна форма. Тя се свързва със стави за гръдната кост и лопатката.
В мишницата се намира раменната кост. Тя е дълга кост. Горният край (глава) се свързва с лопатката, като образува раменната става. Тя е най-подвижната става в човешкото тяло. Долният край на раменната кост се свързва с горните краища на костите на предмишницата. Така се образува лакътната става.
Костите на предмишницата са две: лакътна и лъчава кост. Лакътната кост се намира от страната на малкия пръст, а лъчевата – от страната на палеца.
Костите на китката са къси кости, които са подредени в две редици по 4.
Костите на пръстите се наричат фаланги. Палецът има две фаланги, а останалите пръсти – по три фаланги. Най-подвижна е ставата на палеца, поради което той е най-подвижният пръст на ръката. Благодарение на това ръката се е превърнала в орган на труда.
Долен крайник. Той се състои от кости на тазовия пояс и кости на свободния долен крайник. Те са масивни, тъй като осъществяват опората на тялото и движението му в пространството.
Двете тазови кости и кръстцовата кост са свързани помежду си чрез полуподвижни стави и образуват тазовия пояс (таза). На външната повърхност на тазовата кост се намира ставна ямка, в която ляга главата на бедрената кост. По този начин се образува тазобедрената става. Костите на тазовия пояс поемат тежестта на тялото и затова са дебели и здрави.
Свободният долен крайник се дели на бедро, подбедрица и ходило. В бедрото се намира бедрената кост. Тя е дълга кост, чиито горен край участва в образуването на тазобедрената става. Долният край на костта и горният край на големия пищял, заедно с колянното капаче изграждат колянната става.
В подбедрицата се намират 2 дълги кости: голям и малък пищял. Големият пищял е по-дебелата кост, която е от вътрешната страна. Горните и долните краища на двата пищяла са свързани помежду си.
Скелетът на ходилото се изгражда от 3 групи кости: задно ходилни, предно ходилни и кости на кръстите (фаланги), свързани със слабоподвижни стави. Костите и ставите на ходилото образуват свод, който подпомага ходенето, като поема тежестта на тялото и намалява натиска чрез пружиниране. 


Биология (8 клас) - Тема № 2: Устройство на костите и ставите. Череп.



ТЕМА № 2
Устройство на костите и ставите. Череп.
                                                                                                                
Движенията на човека се осъществяват от опорно-двигателната система. Тя се състои от пасивна част – костите на скелета и свързванията между тях, и активна част – скелетните мускули. Тази система определя формата и размерите на тялото. Пасивната й част е опора на активната и образува кухини, в които се намират жизнено важни органи (мозък, сетивни органи, сърце, бели дробове). Активната й част осъществява движението на тялото или на части от него.
Човешкият скелет е изграден от всички кости в тялото, които представляват основата на пасивната част на опорно-двигателната система. Костите са съставени предимно от костна тъкан, която по своя строеж се разделя на плътна и гъбеста.
В състава на костите влизат минерални соли – калциев фосфат, калциев карбонат и други органични вещества и вода.
Относителният дял на минералните соли се увеличава с възрастта. Те придават твърдостта на костите. Отлагането на минерални соли се регулира от витамин Д. Органичните вещества придават еластичността на костите. При младите индивиди поради по-голямото количество органични вещества костите са по-малко чупливи в сравнение с възрастните хора.
Форма на костите. Според формата си, костите са дълги, къси, плоски и кости с неправилна форма.
Дългите кости се намират в крайниците. Имат два края, изградени предимно от гъбесто костно вещество, и средна част с цилиндрична форма. Средната част е съставена от плътно костно вещество, което изгражда канал. В него и в гъбестото вещество на краищата на дългите кости има костен мозък.
Късите кости се намират в ръката, ходилото и в гръбначния стълб. Повърхността им е  изградена от плътно костно вещество, а вътрешността им – от гъбесто костно вещество. В тях също има костен мозък.
Плоските кости – такива са костите на черепа, лопатките, ребрата, гръдната кост и част от тазовите кости. Те са съставени от тънки външни пластинки от плътно костно вещество, а вътрешността им представлява гъбесто костно вещество.
Кости с неправилна форма – те са някои от костите в основата на черепа, както и част от тазовите кости.
Растеж на костите. По време на зародишното развитие повечето кости са изградени от хрущял (хрущялен скелет), а някои от тях – от влакнеста съединителна тъкан.
Още преди раждането в тях се появяват ядки на вкостяване, от които започва образуването на костно вещество, постепенно заместващо хрущялната тъкан. До достигане на окончателния ръст на човека между средната част на дългите кости и техните краища остават хрущялни пластинки, от които костите нарастват на дължина. С помощта на надкостницата костите нарастват на дебелина. Растежът на костите се контролира от хормони и витамини.
Свързване на костите. Извършва се по два начина: непрекъснато и прекъснато. При непрекъснатото костите се свързват чрез влакнеста съединителна тъкан (шевове, връзки) и с хрущялна тъкан.
Прекъснатото свързване се осъществява чрез стави. Всяка става е изградена от хрущялни ставни повърхнини на съответните кости и ставна капсула, която затваря херметично ставна кухина. Тя е изпълнена с малко количество течност, намаляваща триенето на ставните повърхности. Ставната капсула е подсилена с връзки, които я предпазват от разкъсване и прикрепват костите.
Скелетът на човека е изграден от свързани помежду си кости. Състои се от кости на черепа, кости на туловището и кости на крайниците.
Череп.
Костите на черепа са свързани непрекъснато с изключение на  долната челюст и подезичната кост. По този начин се образуват кухини (черепна кухина, очница, носна и устна кухина), в която се разполагат главният мозък и сетивните органи на зрението, обонянието и вкуса.
Черепът се разделя на две части: мозъчен и лицев дял.
Мозъчният дял е изграден от два чифтни и четири нечифтни плоски кости, които образуват черепната кухина и покрива на очницата. Чифтните кости са теменната и слепоочната. Нечифтните кости са челната, тилната и други. Двете теменни кости и част от челната и тилната кост образуват черепния покрив. Останалите кости изграждат черепната основа. В тилната кост има голям отвор, през който се свързват гръбначният и главният мозък.
Лицевият дял на черепа се изгражда от шест чифтни и три нечифтни кости (реалник, долна челюст и подезична кост). Долната челюст е свързана с черепната основа посредством две долно челюстни стави. Останалите кости са свързани с шевове. Костите на лицевия череп ограждат двете очници, носната кухина и голяма част от устната кухина. В двете горно челюстни кости и в долната челюст се намират кухини за корените на зъбите. Челюстните кости, зъбите и твърдото небце, което се изгражда от горно челюстните и небцовите кости, ограждат устната кухина. Ралникът образува костната носна преграда, която разделя носната кухина на две части – лява и дясна. 


Биология (8 клас), Тема № 1: Тъкани

Тема № 1
Тъкани

Човешкият организъм възниква от една клетка – оплодената яйцеклетка (зигота). Тя се дели многократно и от нея се развива многоклетъчен зародиш. В неговите клетки постепенно от едно клетъчно поколение в друго настъпват промени в устройството и функционирането. Така в зародиша възникват различни видове клетки.
Всички клетки изпълняват общи функции – хранят се, дишат, растат, делят се и т.н., но същевременно те се специализират да извършват и определени функции. Например, мускулните клетки се съкращават, рецепторните клетки възприемат дразнители, клетките на жлезите отделят вещества (секрети) и др.
Различните тъкани са изградени от различни видове специализирани клетки и междуклетъчно вещество, което се образува в клетките на тъканта. Клетките в тъканта имат сходно устройство, произход и функции. Те са свързани помежду си, което позволява осъществяването на определена функция. Видовете клетки в тъканите, начинът на тяхното свързване и подреждането им определят тяхната функция – покривна, секреторна, защитна, съкратителна и проводна. Всяка тъкан може да изпълнява една или повече функции. Органите в животинския и човешкия организъм (стомах, сърце, бели дробове, бъбреци) се изграждат от различни тъкани, които работят съвместно като всяка тъкан изпълнява своята функция.
Основните видове тъкани, които се образуват в зародишното развитие на животните и човека, са четири: епителна, съединителна, мускулна и нервна.
Епителната тъкан е изградена от различни по големина и форма епителни клетки – плоски, кубични, призматични, с реснички по тяхната повърхност. Те са плътно свързани помежду си и са подредени в един или повече слоя. Епителната тъкан има покривна и секреторна функция.
В зависимост от функцията, от формата на клетките и от броя на слоевете се различават няколко вида епителна тъкан.
Епителната тъкан покрива външната повърхност на тялото и вътрешната повърхност на кухите вътрешни органи – стомах, черва, пикочен мехур и вътрешната повърхност на сърцето и на кръвоносните съдове. В кухините на вътрешните органи епителната тъкан и намиращата се под нея съединителна тъкан образуват лигавица. В лигавицата на въздухоносните пътища много епителни клетки имат на свободната си повърхност реснички, при движението на които се преместват частици прах и микроорганизми, попаднали върху тях.
Един вид епителна тъкан, наречена жлезиста епителна тъкан, изгражда различните видове жлези, които отделят секрети. Едни жлези отделят секретите си на повърхността на тялото (потни, мастни, млечни) или в кухините на вътрешните органи (слюнчени, стомашни, чревни и др.). Наричат се жлези с външна секреция (екзокринни жлези). Други отделят секретите си, обозначени като хормони или инкрети, направо в кръвта (хипофиза1, щитовидна жлеза 2и др.). Те са жлези с вътрешна секреция (ендокринни жлези). Има и жлези със смесена функция (задстомашната жлеза).
Едни видове от епителната тъкан имат и защитна за тялото функция – предпазват от увреждане лежащите под нея клетки и тъкани. Такава функция изпълняват външният слой на кожата, покривният слой клетки на устната кухина и други.
Съединителната тъкан се състои от различни по строеж и функция клетки и голямо количество междуклетъчно вещество. В него се намират влакнести структури – колагенови влакна (от белтъка колаген), еластични влакна (от белтъка еластин).
Въз основа на броя и видовете клетки, както и на строежа на междуклетъчното вещество се различават няколко вида съединителна тъкан.
Съединителната тъкан изгражда обвивките на органите (черен дроб, бъбреци, мускули, нерви, кръвоносни съдове), осъществява свързването помежду им, изгражда част от кожата, сухожилията, ставните връзки и др.
Костите и хрущялите са изградени от съединителна тъкан с твърдо междуклетъчно вещество. Мастната тъкан е вид съединителна тъкан, чиито клетки са изпълнени с мазнини. Тя е разположена под кожата, около някои вътрешни органи и в други части на тялото.
Съединителната тъкан има разнообразни функции. Костите и хрущялите изпълняват опорна функция. Тази опора е необходима за извършването на движения. Някои кости имат и защитна функция (черепните кости, ребрата, прешлените), като предпазват различни меки органи (главен и гръбначен мозък, бели дробове, сърце) от увреждане. В състава на кожата съединителната тъкан има също опорна и защитна функция. Обвивките на органите осигуряват еластичност – възможност за изменения на формата и обема (мускули). Мазнините в клетките на мастната тъкан са резервна енергия и имат значение за топлинна изолация.
Друг вид съединителна тъкан с течно междуклетъчно вещество е кръвта. Кръвните клетки се намират в кръвна плазма. Кръвта изпълнява транспортна функция, пренасяйки различни вещества и газове. Тя също така защитава организма от микроорганизми и вируси, причиняващи заболявания. Чрез движението й се поддържа постоянна температура на тялото.
Клетките на мускулната тъкан съдържат голямо количество съкратителни белтъчни нишки, които осъществяват основната им функция – съкращение. Тези клетки са силно удължени и се наричат мускулни влакна. Според строежа на мускулните клетки и тяхното местоположение се различават три вида мускулна тъкан: скелетна, гладка и сърдечна. Мускулните влакна се възбуждат под влияние на дразнители (нервни импулси, електричен ток, механичен удар) в резултат на което те се съкращават (свиват).
Скелетната мускулна тъкан е изградена от дълги, многоядрени клетки. Под микроскоп се вижда, че те са напречнонабраздени, поради специфично подреждане на съкратителните белтъчни нишки. Тези мускулни влакна изграждат скелетните мускули. Съкращенията на скелетната мускулна тъкан са волеви – те настъпват според желанието на човека, по неговата воля.
Гладката мускулна тъкан се състои от по-къси вретеновидни клетки. Под микроскоп те изглеждат гладки, без напречна набразденост. Това се дължи на липсата на специфично подредени съкратителни белтъчни нишки. Гладките мускулни клетки участват в изграждането на стените на кухите вътрешни органи – стомах, черва, пикочен мехур, матка, и на стената на кръвоносните съдове. Съкращенията на гладката мускулна тъкан не са волеви – не се извършват по волята на човека.
Сърдечната мускулна тъкан е изградена от напречно набраздени клетки. Те са много по-къси от тези на скелетната мускулна тъкан. Клетките на сърдечната мускулна тъкан са свързани помежду си чрез особени дискове. През тях може да се предава от една на друга клетка сигнал за съкращаване. Тези клетки изграждат сърдечната мускулатура – миокарда. Съкращенията на тази тъкан осигуряват дейността на сърцето, която е неволева.
Нервната тъкан е изградена от нервни клетки – неврони и глиални клетки (глиа). От нервната тъкан са изградени главният и гръбначният мозък, както и нервните възли и нервите в тялото.
Невроните имат тяло, от което излизат множество къси разклонени израстъци, наречени дендриди, един дълъг израстък – аксон, който също се разклонява в края си. Неговата дължина при някои неврони достига десетки сантиметри, дори повече от един метър. Повечето аксони са покрити с обвивка от миелин (миелинова обвивка), която съдържа главни липиди. На много места в нервната система има аксони, които нямат миелинова обвивка. Съществуват различни по структура и функция видове неврони.
Под влияние на дразнители невроните се възбуждат, при което в клетъчната мембрана възникват сигнали – нервни импулси. Импулсите се провеждат по мембраната като електричен ток. Миелиновата обвивка на аксоните ускорява провеждането. Невроните са свързани помежду си във вериги. Нервните импулси възникват първоначално в рецепторни нервни клетки под влияние на дразнители от околната среда или от вътрешната среда на организма. Дразнителите могат да бъдат най-различни – механични, температурни, химични, светлинни, звукови. След това импулсите се провеждат по невронни вериги, като се предават от неврон на неврон. В края на невронните вериги се намират мускули или жлези, върху които действат импулсите. В резултат на това се извършва мускулно съкращение (движение) или се отделя секрет (секреция). В главния мозък веригите от неврони осъществяват редица функции: емоции, поведение, обучение, запомняне, мотивация, сън, говор, писане и др.
Предаването на нервните импулси от неврон на неврон и от неврон на мускулна клетка става през специални структури, наречени синапси. Те се образуват от мембраната на крайната част на аксона и участък от мембраната на следващата клетка. Между двете мембрани има тясно междуклетъчно пространство. От аксона на неврона, по който преминават импулсите, в това пространство се отделя химично вещество, наречено посредник (медиатор). То се свързва с мембраната на следващата клетка, в резултат на което тя се възбужда. Така чрез синапсите се предават нервните импулси от неврон на неврон или на мускулна клетка.
Глиалните клетки са много повече от невроните. Те са няколко вида и изпълняват различни функции: служат за механична опора на невроните, поемат различните вещества от междуклетъчното пространство, образуват миелиновата обвивка, поглъщат и разрушават мъртви нервни клетки.
Мускулната и нервна тъкан притежава свойството възбудимост (да се възбуждат от дразнители) и проводимост (да провеждат възбуждането). За мускулната тъкан е характерно и свойството съкратимост.
Мускулната и нервната тъкан позволяват организма да се ориентира в средата, да възприема нейните промени и да реагира на тях по най-подходящия начин.